etroМой приятел, наскоро, беше паднал и се опитва да се надигне.

Да той падна, без да иска, без да го осъзнава. Затъвайки, неусетно, дълбоко, необратимо. Не го осъзнаваше, но се опита да се надигне, за което го уважавам и искам да му дам кураж!

Паднал бе защото просто бе залитнал, уплел се, без да се замисля за последиците, ей така. Имал нужда, имал възможност, опитал и докато се осъзнае, огледа, прецени бе паднал. Там долу, от където връщането е трудно и почти невъзможно.

Иначе той се мисли за пич. Пич е, верно с татуировки, пари, възможности да осъществи каквото си поиска и когато си поиска. Денят е нощ и ноща е ден!

Но уви, падна, тежко, падна безвъзвратно в дълбините от които връщане, почти няма.

Сега, гледайки белезите в огледалото, той мисли че го осъзнава. След безпаметни събуждания, и пропуснати слънчеви утрини. След утрешни срещи с изгарящи, неразбиращи погледи, укоряващи очи, без разбиране.

той се опитваше да осъзнае, какво е укоряваща, смазваща, безчувствена самота.

С поглед в огледалото, късно вечер, когато няма дневна светлина.

Заглеждане в раните, татуировките, подпухналите тъжни очи.

Запалва се, казва си о не, не искам това. Ами сега.

Опитва се да се надигне. Как ли, възможно ли е ? Има ли среда?

Разбираме ли неговата съдба, проблема да имаш всичко, но не и човещина. Да искаш всичко но не и доброта. Да искаш поглед но не и лупа? Разбираме ли го.

Приятел е, но как да му помогнем да открие своята истинска съдба?

Да излезе от своята самота?

Да намери себе си, да успее в тази борба със собствената си, бушуваща съдба.

Но замислям се, как да му помогнем, за това.

Не намирам отовор, сами сме в свят изпълнен със самота.

Уви, искам да помогна но мога ли? Сега?

В свят в който мислим единствено и само за себе си, за успех, за бъдеще, семейсво и найявече своята съдба.

Остава ли време за залитналият, падналият, за чуждата съдба. Остава ли?

А за тези които политват, за малко, уж, случайно, за които падайки, казваме… съдба?

Има ли място в нашето сърце за тях за падащите. Залинали, ей така?

Да политнеш,  да те хванат, падайки. Това е изкуство. Наречи го съдба

Но дали просто не само признак на самота?

Ех…